Майчинството е обвито в романтика, често насила. Забравете за инстинкта и желанието за раждане на дете. Ясно е, че ги има, особено при жените, още повече, че те са обект на три типа сериозен натиск към раждане на дете. Дори да наречем този натиск с по-меката дума мотивация, въпросът остава далеч от представяната пред света романтика на майчинството.
ЖЕНАТА: Типове натиск към раждане на дете:
Първият е биологичният натиск. Можем да го наречем „часовник на майчинството“ (от английски, maternity clock) или обратно броене към менопаузата, терминът няма значение. Всяка жена има определено билогочно време, в което има способността да зачене и да роди дете. Нещо повече, след определена възраст лекарите предупреждават за увеличени рискове от бременността както за детето, така и за бъдещата майка. Наред с инстинктивната потребност от реализиране на биологичния потенциал за раждане на дете, осъзнаването на времевите ограничения, в които този потенциал може да се реализира, поставя жените в ситуация на надпревара с времето. Тази надпревара ражда надежди, планове, често дори кара жената да се обвърже с неподходящ на пръв поглед човек; с някого, когото на 20-годишна възраст вероятно би подминала, но на 37 с изтичащо детеродно време и нереализирани мечти за семейство и майчинство, тя става по-склонна да опита, преди и този влак да е отминал. Този биологичен натиск е изключително силен мотивиращ фактор за жените да родят дете, тъй като той поставя категорични граници, преминаването на които е необратимо.
Вторият тип натиск върху жената е социалният. В някои по-традиционни култури и общества жена, която на 30 не е родила поне едно дете, не става за нищо. Не става за съпруга, защото е твърде стара тепърва да ражда. А това че не става за съпруга изолира жената и прави и малкото останали шансове за семейство и майчинство невъзможни. В по-модерните общества този натиск е далеч по-фин и деликатен, но не винаги е по-слаб. Понякога той е под формата на безутешната загриженост на близките, друг път на снизходителния поглед на приятелките-майки, а понякога на недискретни въпроси от страна на по-близки или по-далечни познати. При всички случаи, тези намеци и натвърди напомнят на жената както за нейните биологични времеви рамки, така и за „необходимостта“ да изпълни своята биологично-социална роля да роди дете и стане майка. Нещо повече, този социален натиск вменява на жената едно особено чувство на непълноценност, дори малоценност. Които от своя страна подмятат жената от надеждата, че майчинството ще се случи, до отчаянието, че може и да не стане.
Третият тип натиск върху жените е по-интимен, личностен. Той е свързан с изградените още като дете представи за жената; с типовете получавани подаръци и купувани роклички като дете; с научените чрез игрите на кукли и майки ролеви модели; с градените години наред нагласи и тенденции към повече или по-малко отстъпчивост, или да го наречем социална мекота; с приказките за принцеси и щастливия край с принца; с мечтите за семейство. Разбира се, съвременната жена има далеч по-широко поле от приоритети, представи и ценности от описаните горе. Въпреки това обаче, начините по които дъщерите биват възпитавани и обгрижвани, в една или друга степен задават на бъдещата жена определени стереотипно женски модели и роли. Наред с това, едва ли има жена, която поне веднъж да не се е запитала какво ли би било да е майка. Тук става въпрос за женската идентичност, която е дълбоко свързана с идеята за майчинството. Една от най-разпространените асоциации на думата жена е майка, и неслучайно. Раждането на дете и ставането майка е начинът, по който една жена може в най-пълен смисъл да реалезира себе си именно като жена; по най-категоричен начин да изяви и заяви женското в себе си.
МЪЖЕТЕ: Мотивация за родителство?
При мъжете, за разлика от жените, биологичният натиск да станат бащи не е толкова силен. Разбира се, има я и тезата, че всеки мъж инстинктивно желае и се стреми да разпространи семето си колкото се може по-нашироко. Това обаче е доста примитивна концепция. Ако беше така, нито един мъж нямаше да мастурбира от страх да не пропилее ценното си семе. А и контрацептивната индустрия би фалирала. Сериозният биологичен фактор в мъжката мотивация да станат родители е по-скоро отново жената. Мъжът също съзнава нейните граници в това отношение и затова те влияят и на неговата мотивация да стане родител.
Може би най-силният аспект на мотивацията към родителство при мъжете е колкото личностен, толкова и над-индивидуален. За мъжа е важно да остави след себе си не просто семе или генетичен код. Чрез децата мъжът предава и продължава своето и фамилното име. На пръв поглед не изглежда чак толкова важно, че някой носи или не нечие име. В същото време обаче, именно името – и бащиното, и фамилията, е носител на родовата идентичност; то е израз на принадлежността и приемствеността между поколенията в едно семейство. По името познаваме чий син и чия дъщеря е даден човек. Името е нещо което не просто ние даваме на децата си, но и те дават на своите и така веригата продължава да расте във времето, гарантирайки една безкрайност, вечност. Какво се случва ако единственият син в едно семейство няма свое дете? Тази именно брънка на родовата верига се чупи, прекъсва се вековното продължение на тази родова линия. Това е клонката в родословното дърво, която не се разклонява и от там нататък продължение и растеж няма. Тъй като мъжът е този, който най-често предава фамилното име на децата си, именно при него потребността да има наследници е най-изявена.
Наред с името, мъжът иска да предаде и своите знания на децата си. Наученото и изстраданото през годините, така наречената мъдрост е нещо, което традиционно бащата предава (или поне опитва да предаде) на своите деца. Бащината мъдрост и бащината заръка са дълбоко вкоренени в българската култура понятия.
До неотдавна в българските семейства на най-възрастният член се гледаше като на своеобразен старейшина – беше не просто необходимост, а въпрос на лоялност и уважение да се допита семейството до неговото мнение. Той се смяташе за най-мъдър, видял и научил повече от своите деца. Този своеобразен „архетип“ все още гали егото на бащите у нас и поражда у тях очакването тяхното знание да бъде търсено и уважавано, както и в него да се вслушват. Като става баща, мъжът става и глава на семейството. Оттам стигаме и до авторитета, който като че ли се полага по право на бащата. Нима има някой, който по-добре от сина или дъщерята може да осъществи мъжката/бащината потребност да бъде авторитет?
Да станеш баща също е и повод за гордост само по себе си. Нерядко чуваме приятели да поздравяват новоизлюпения татко с обръщението „майсторе“. Измайсторяването на бебето не е шега работа – то не само е знак за плодовитост, но и за успешно изпълнена задача за мъжете. Тук вероятно играе роля и предаването на гените, но не само. Ставането баща е един от онези ключове моменти в живота на един мъж, които често се смятат за крайъгълните камъни на превръщането на момчето в мъж – първия секс, първата работа, бракът, купуването или построяването на собствен дом и т.н. Разбира се, не всичко изброено е необходимо условие, нито пък редът на изброяване е толкова важен. Важното е, че тези житейски стъпки са очаквани от повечето хора, смятани за норма и цел в самоосъществяването на мъжа. Макар за жената майчинството да е значително по-наситен елемент от концепцията за женственост, не можем да отречем, че и мъжът се чувства някак по-мъж ставайки баща; че не чувства някакво превъзходство над приятелите си, които все още не са станали татковци.
Някой би казал, че има и по-тривиален фактор в мотивацията за дете – наследството. „Наздраве за наследника“ чуваме нерядко. Разбира се, съществуването на някой, на когото да остави собствените притежания е далеч по-банален фактор и не е непременно водещ, особено ако бащата не е някой милионер. Освен това, немалко усилия и мисли посвещаваме на това в края на живота си да има какво да оставим на децата си. В този смисъл, не е много сигурно дали детето не е фактор в мотивацията за трупане на „имане“ или обратното.
Оставяме темата отворена. Децата са едно голямо чудо в малка опаковка. Те идват в живота ни, за да ни научат на много неща за самите нас. Нека не гледаме на собственото си родителство само откъм светлата страна - може би част от уроците остават в сянка...