Семейство без деца не е семейство. Така казваше баба ми.
Разбира се, днешните разбирания за семействоса далеч не толкова традиционни. Въпреки това, у човека е заложена инстинктивната потребност да бъде родител. На въпроса доколко тази потребност е биологична и доколко социална ще се спрем малко по-късно. Да приемем на този етап, че семействата като група от свързани индивиди проявяват стремеж и имат тенденцията да имат деца.
От друга страна, семействата без деца надали биха се съгласили с бабиното твърдение, че не са семейства. Това, че не са станали родители не омаловажава връзките между тях, любовта, отдадеността, и т.н. В най-честия случай обаче бездетните семейства обикновено правят всичко възможно да имат дете – дали чрез безкрайни ин-витро опити, дали чрез сурогатни майки или осиновяване... Фактът, че съдбата не им е отредила да да си родят отроче и да се възпроизведат биологично, не успява да спре потребността да имат деца, да станат едно „истинско“, пълноценно семейство.
Семейството без деца може и да се смята за непълноценно, но работата ми като детски психолог в системата, работеща с деца лишени от родителски грижи и приемни семейства ме научи, че децата без семейство са не по-малко деца от тези расли в семейства. Напротив, те като че ли остават „заключени“ в детството си; като че ли чакат семействата им да се появят и да ги обичат достатъчно дълго, за да им позволят да пораснат.
Въпросът, който естествено се появява тук, е доколко семейството и оттам родилелството, с всичките свързани с нето грижи и любов, „служат“ на детето и неговото израстване в самостоятелно и пълноценно човешко същество, и доколко детето „служи“ на родителите, осигурявайки им липсващия елемент на пъзела Семейтво.
Да разгледаме първата теза.
Порасването на детето е нещо специално. Когато то е малко, и най-дребният знак за самостоятелност се привества от всички членове на семейството; той е повод за годрост. Всяко постижение – от първия смислен звук, първата самостоятелна крачка, първата рисунка, песен и т.н., правят родителите много щастливи.
Грижите за децата, както и радостите и вълненията около тях, обикновено обсебват семейния бит. Често дори и времето започва да се измерва не с часове и минути, а с графика на грижите за тях – кога се хранят, кога спят, кога играят. В по-широк план, годините се подреждат в друг календар доминиран не от първото число на новия месец, а от ключовите моменти в развитието на децата – кога са казали първата дума, кога са проходили, тръгнали на ясла или градина, и т.н. След като се появи, детето се превръща в център, около който семейството се върти.
На този етап като че ли споделената цел и на детето, и на неговите родители, е порасването, самостоятелността.
Какво обаче се случва, когато детето порасне и се почувства достатъчно голямо да взема самостоятелни решения за своя живот? Обикновено възрастта, в която това се случва, не съвпада с възрастта определена от закона като възраст, в която човек започва да носи отговорност за собствените си действия. Прословутото тийнейджърство. То не е и възраст на категорична и цялостна самостоятелност. В тази възраст детето може да се чувства напълно способно и в правото си да избира например своите интереси и приятелства, но да се чувства несигурно в избора на бъдеща професия или в справянето с други важни за него страни от живота. Наред с предизвекателствата, пред които е изправено детето в този период от живота си, съществуват и не малко предизвикателства пред родителите. Неслучайно именно тийнейджърството е обичайното време, в което се появяват първите сериозни конфликти между родители и деца.
Родителят, който до момента е насърчавал самостоятелността на своето дете и е приветствал всеки знак на порасване, изведнъж се изправя пред материализиралата се автономност на своето дете. Това не е просто способност (или вярятя в способността) да взема самостоятелно решения. Автономността предполага и отстояване на собствената позиция, в този смисъл известно неподчинение на родителския авторитет. Родителят, от своя страна, не може току така да се откаже от контрола върху поведението на своето дете, още повече носейки отговорност за неговите действия. Нито пък може с лека ръка да приеме отправеното предизвикателство към своя родителски авторитет.
С порасването си, детето от една страна изпълнява основната, ключовата цел на родителството. То реализира очакванията на своите родители. От друга, порасването на детето среща съпротивата на същите онези родители, които са го насърчавали. Тази съпротива е израз не само на безусловна грижа за благополучието на детето, нито пък само на законово определената отговорност за неговите действия. За съжаление, зад нея се крият и други, често не дотам осъзнати мотиви.
За да разберем какви са те, трябва първо да разграничим някои основни елементи на отношението на родителите към техните деца. Каква е мотивацията на родителите да имат деца? Какви са техните очаквания, свързани с родителството? Какво очакват от бъдещото си дете? Какво се крие зад всички тези очаквания и влияе ли то на бъдещите отношения с детето?
Също така, интересно е да се помисли - е ли семейството по някакъв начин непълноценно без деца и ако да, то тогава тази непълноценност прераства ли във връзки на зависимост, за които не пише в книгите по детска психология. Говорим за зависимост на родителите от децата; зависимост, която прави родителя точно толкова (а вероятно и повече) уязвим и беззащитен, каквото е неговото дете в първите години от живота си.